За целувките и книгите!

    Книгите, които в последните години чета са свързани изцяло с темата за децата - за ученето, за възпитанието, за развитието им....информацията, която получавам е огромна и започнах да се чудя дали въобще ще успея да я използвам, за да си помогна като родител и специалист. В крайна сметка си продължих с четенето заради самото удоволствие и реших, че няма да се впускам в целенасочено изпробване на всяка стратегия, за която съм чела.

Така, обаче, както си родителствам се случва, че дъщеря ми (5г.) открива, че може да целува момчетата от нейната група и то по устата. Толкова е енсусиазирана, че веднага ми разказва за новото преживяване, аз от своя страна започвам лек и закачлив разговор, осъзнавайки, че дори и да подходя строго ще бъде безсмислено на този етап. Така минават общо три вълнуващи за нея дни, като в края на третия госпожата от градината ми съобщи, че от няколко дни забелязва как дъщеря ми награбва момчетата и ги целува "право в устата". Детето ме погледна притеснено, може би засрамено и нищо не каза (беше ми казала, че се крият и навярно се изненада, че тя знае). Определено отказа да говорим за това, въпреки че предните дни споделяше. Спрях да настоявам и оставих ситуацията да се успокои, докато отново може да повдигна темата. По същото време в семейството се случва и това, че очакваме скорошната поява на още едно дете и разбира се темата за ревността и психологическите кризи ме държи нащрек.
Последваха двата почивни дни, в които дъщеря ми беше повече от обикновено обидчива, плачлива, все нещо не беше честно спрямо нея, всячески се опитваше да се почувства уважавана, почитана...и като цяло направи няколко големи драми със сълзи, които никак не са типични за нея.

bubblyspeech.blogspot.com

В неделя вечер вече и двамата със съпруга ми бяхме убедени, че се случва нещо необичайно, което не разбираме докрай. Реших, че причината най-вероятно е в моята бременност, която става все по-голяма част от живота ни и детето започва да реагира. Мислейки върху възможните начини да достигна до терапевтичен ефект с едно 5-годишно дете, без никакво съмнение реших, че трябва да опитам с Игровия подход на Лари Коен. Хм, добре, ама е неделя вечер, късно е и не знам дали въобще ще имам сили да изпробвам нещо ново, ефектът също е под силно съмнение, но въпреки това ще опитам.

Хубавото на 5-годишните е, че винаги и по всяко време са готови за игра, предложих да си разменим ролите и аз да съм детето, а тя майката. Започнах да мрънкам, да протестирам и да цивря, точно както тя правеше два дни, а тя в ролята уж на майката само се заливаше от смях. Помислих си - това е прекрасно! Щом има смях, значи съм на прав път. Станах още по-шумна и се опитах да я предизвикам да ми каже все пак нещо като моя майка....и изведнъж с престорен глас тя се обърна към мен и ми каза, че повече не може да целувам момчетата, защото иначе ще ми забрани да ходя на градина и също трябва да слушам повече госпожата!
Отвърнах, че и без това не обичам да ходя на градина, какво наказание е това!?
А тя : "Ааа, тогава няма да можеш да се научиш на буквите!" (явно това дете приема като накание невъзможността за учене). Аз приех условията и се прегърнахме. Веднага след това игровата ситуация приключи и сякаш нищо не се бе случило, с изключение на силното чувството на облекчение и на двете ни. Като време да ви ориентирам, цялата игра продължи не повече от 5 мин.!


Трябва да споделя, че това беше шокиращо преживяване за мен по няколко причини. Първо не знаех дали размяната на роли е точното нещо, но след кикота се успокоих и продължих, но не знаех всъщност какво следва, колко ще продължи това и дали ще се получи нещо. Но няма и минута след тези  мисли, детето съвсем директно в едно изречение изказа причината за проблема, която не, че ме изненада, но аз наистина очаквах това да е бъдещото бебе, а не случката с целувките и госпожата. Това ми показа колко объркани може да бъдем в мислите си за децата и нещата, които те преживяват. Бях прехвърлила своите тревоги на нея. И накрая, бях поразена от терапевтичния ефект и лекотата, с която игровият подход преодоля тази криза. Стори ми се толкова лесно и мина точно "като по учебник". В следващите дни нямаше и спомен от болезнените чувства и детето изглеждаше спокойно и щастливо.

Не знам кога отново ще мога да реша проблем с този подход, но този първи път ме зареди с толкова оптимизъм и вяра. А децата и тяхното щастие си заслужават всяко усилие!

Д-р Коен гостува две поредни години в България (2012 и 2013), за да запознае родителите с философията на игровия подход. И въобще не е задължително да има някакъв проблем, за да играете с децата си, но понякога това е единственият начин да ви кажат неща, които иначе биха останали само за тяхна сметка.
Ще се радвам да споделите, ако имате някакъв опит с подобна ситуация. До скоро!